Големият СТРАХ и Истината

7

Големият СТРАХ

(модифициран и съвременен)

и истината

Страхът е комплекс от негативни чувства, емоции и характерни поведенчески реакции у хората и животните, които се активират от обект, тълкуван като заплашителен. Страховете обикновено се формират на базата на предишен опит и по своята същност имат защитна функция. Съществуват обаче и такива, които възникват, без индивидът преди това да е попадал в ситуациите, които ги предизвикват, и са плод на фантазията (често са по-интензивни от породените от непосредствения опит).

След това определение за чувството от изпитания страх, ще продължа мисълта си за съвременния и модифиран СТРАХ, който е много специфичен и различен от опасносттите визирани от горното определение.

Оказва се, че всичко е политика…по един или друг начин! Именно това подхранва Страха! Интересите за едни, са във вреда на други и явно трудно бихме могли всички заедно да вървим в една посока. А съзнанието ни, допълнително подхранвано от тревожност, фобии и паника засилва отрицателната енергия навсякъде около нас. Ние сме завистливи, озлобени и преднамерени един към друг. Клюкарстваме и злословим за актуалните на деня, но в същото време не си даваме сметка за собственото си ниво. От една страна искаме да променим света, а от друга не можем да променим себе си. Широко разпространено е самозаблюждението, че ако си сложим силиконови импланти или направим лифтинг ще се променим деиствително. Сбъркана ни е ценностната система, но искаме да имаме фалшивите дранкулки на измислените звезди, за които децата ни от малки се опитват да подражават. А когато това не се получава, страха се мултиплицира, комлексите развиват и ние продължаваме да се крием пред обществото с фалшивата ни маската. Комуникацията по между ни се гради основно на общите интереси, ето защо приятелството без користни цели е възможно само между хора с еднакви доходи. Всичко е комерсиализирано. Почти не е останало нещо истинско.  А всеки има право да бъде щастлив в своите собствени условия, но се оказва че СТРАХЪТ е по-прилепчив и от чумата.

Наблюдавам, че всеки казва или пише – искам, искам, искам, искам…, но за да получиш, трябва и да дадеш. Вкарали сме се в омагьосан кръг, където вещиците забъркват заклинанията си и ние като една зомбирана и страхлива нация се оставяме в ръцета на орките, унищоважайки ни и разкъсвайки и малкото останало от нас. Сякаш изпитваме някакво идиотско и мазохистично удоволствие от тяхния акт.

Първият признак на влошаване на обществените нрави – това е изчезването на истината, защото истината е в основата на всички добродетели.  Не разбирам, защо трябва да злословничим. Ако искаме да злепоставим някого, достатъчно е да кажем някаква истина за него. Някои биха запитали защо да го правим? – Не трябва, но на фона на „фалшивата“ ни опаковка, всяка една истина би изобличила и злепоставила имитатора. А имитаторите са болшинството, все хора които ги е страх да бъдат себе си и това, което са в действителност.

Истината не трябва да се разказва така, че да я разберат – в нея трябва да повярват! Но съществува страх от истината! Ето защо лъжите взимат превез, повтарят се една след друга и се мултиплицират в медиите. Най-простичкия пример е, когато някои пръв пусне актаулна новина във виртуално пространство. Веднага след него по методологията на copy/paste се разпространява по останалите информационни сайтове. От там нещата могат да отидат и по-далеч, включително и в печатни издания, радио, телевизия.

Как обаче стоят нещата когато може да се отрази една обективна и фактическа истина? Доста по-различно – съществува страх !

Уви, медиите са близко и пряко обвързани с политиката. Облсужват бизнес взаимоотношенията между политици и търговци.  Както написах вече – Оказва се, че всичко е политика…по един или друг начин! И така истината сложно и трудно излиза до широката публика! За медиите торба с пари тежи повече от две торби истина! А Тя е неудобна, от нея се изпитва страх! Медиите налагат цензура на истината. Някои го правят защото обслужват интересите на властимащите и истината е неудобна, други предпочитат да спестяват истината, защото спонсорите на медията държат да продължат да правят бизнес – изпитват страх от Властта да тръгне срещу тях, отново заради истината. Трети медии прокламират, че отразяват действителните събития в страната, като така рискуват да бъдат взривени офисите им . А когато това стане и големия „бум” е факт, остналите масмедии имащи воля да покажат правдата и правотата се обръщат на 180 градуса страхувайки се да не ги сполети същата „бум” съдба! Истината има своята цена и рискове, а страхът е даденост и стандарт в България!

Лично аз, предпочитам да открия една истина, дори и в незначителните неща, отколкото дълго да обсъждам най-големите въпроси, недостигайки до никаква истина. Но в страната ни има поговорка „Кажи истината и бягай, което само показва как „истината” не е популярна, за разлика от страхът! И така след масовата психоза и страх идва момента в който нищо не изглежда по-фалшиво от истинското.

На фона на този СТРАХ,  народа ни се поставя неусетно в едно съвременното робство. То се превръща в едно доброволно робство. Допуснато от мнозинството на робите, които се влачат по лицето на земята. Те сами купуват стоките които ги заробват все повече. Те самите си търсят работа, всеки път все по неприветлива, безчовечна, която могат да получат, ако докажат че са добре дресирани. Те самите избират господарите, на които трябва да служат, за да може тази абсурдна трагедия да съществува. Било необходимо, да се подтикне тяхното съзнание към отчуждаване и експлоатация.
Това е странното съвремие на нашата епоха. Подобно на робите от античността и слугите от средновековието, работниците от първите индустриални революции, се намира в днешен ден пред една тотално поробена и страхлива класа. Само, че те не знаят или може би не желаят да разберат. Те съзнателно игнорират разобличенията, което би трябвало да бъде единствената законна реакция на експлоатираните. Приемат без съпротива, жалкото съществуване, което е планирано за тях – живот в страх.
Отричането и примирението са извора нещастие ни. Там се намира кошмара на модерните роби, които не могат да дишат ако не са водени, от зловещия танц на умопомрачената система.
Защото всичко трябва да се промени, по образ и подобие на системата. Светът, все по-мръсен и шумен се превръща в една фабрика. Всяка частица от този свят е собственост на някоя държава или частно лице. Този обществен грабеж, за присвояване правата върху земята, се материализира в присъствието на стените, решетките, оградите, бариерите и границите. Това са видимите белези на това разделение, което обсебва всичко.
Безчовечна концентрация на тази маса от роби, е достоверно отразена в техният страх и живот. Това може да бъде сравнено с клетките, затворите и дупките. Но за разлика от робите и пленниците, ЕКСПЛОАТИРАНИЯТ от модерната епоха, трябва да плаща за своята затворническа клетка.Най-доброто от неговия живот изтича между пръстите му, но той продължава, защото има навика да се подчинява винаги. Подчинението и страха се е превърнало в негова втора природа. Подчинява се, без да знае защо, само защото знае, че трябва да се подчинява. Да се подчинява, да се страхува, да произвежда и да консумира – четворното правило, което управлява живота му. Подчинява се на родителите си, на учителите си, на шефовете си, на собствниците и продавачите си. Подчинава се на закона и на силите за сигурността, подчинява се на всички сили, защото не знае да прави нищо друго. Няма нещо, което да го плаши повече от неподчинението, защото неподчинението е риск, авантюра, промяна. Обхваща го паника, подобно на дете изгубило родителите си от поглед, модерния роб се чувства дезориентиран без властта, която го е създала. Поради това продължава да се подчинява и страхува.
Властващата система се определя по въздесъщата си пазарна идеология,
завзема едновременно всички пространства и сектори от живота, не проповядва нещо друго, освен необходимостта да се произвежда, да се продава, да се консумира и да се натрупва. Свела е всички човешки взаимоотношения до търговски връзки. Предназначила е цялата планета , за обикновен обект за продан. Функцията, която ни е определила е робския труд. Единственото право, което признава, това е правото на частна собственост. Единствения Бог, на който се кланя, са парите. Монополът е тотален. Показвани са само хората и изказванията, които са удобни на доминирищатата идеология. Критиката на този свят, се задушава в морето от медии, които определят кое е добре и кое зле, какво може и какво не може да се гледа.
Въздесъщата идеология, култ към парите, външен монопол, една – единствена партия, маскирана като парламентарен плурализъм, липса на видима опозиция, репресия във всички възможни форми, програма за трансформация на човека и света. Това е истинското лице на модерния тоталитаризъм, което те наричат „Либерална Демокрация”, но вече е време да го наречем с истинското му име:
ТОТАЛИТАРНА ПАЗАРНА СИСТЕМА”.
Човекът, обществото и цялата планета, са в служба на тази идеология. Тоталитарната пазарна система е постигнала това, което никои друг тоталитаризъм не е могъл – да окупира всяко кътче на планетата. В днешен ден, нито една форма на бягство не е възможна.

Когато потисничеството се разраства във всички сектори на живот, Съпротивата прилича на социална война. Движенията се възраждат и предричат революция. Унищожаването на пазарната тоталитарна система, не е въпрос на мнение, а е абсолютно необходимо за един свят, който е осъден. Тъй като властта е навсякъде, тя е във всички страни и през всичкото време, за това трябва да се преборим. Възрждането на езика ни, трайните промени на установения ред, неподчинение и устойчивост са ключови думи, на съпротивата ни срещу остановената цел. Но за да се превърне този бунт в революция, трябва без СТРАХ, да се съсредоточин върху субективността за общ фронт. Единството на всички революционни сили, трябва да влезе в действие. Това не може да стане, ако не осъзнаем нашите провали в миналото, стерилният реформизъм и тоталитарната бюрокрация. Тогава можем да намерим решение за нашето несъгласие. Защото трябва да изобратим нови форми на организация и на борба. Самоуправлението на предприятията и пряката демокрация в обществен мащаб представляват базата на тази нова организация. В нея не трябва да съществува йерархии, както във формата, така и в съдържанието. Властта не трябва да бъде превземана, тя трябва да бъде премахната.

Каква е равносметката от всичко това?  Избор между страх или истината, която е някъде там?

Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве….
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често. Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща. Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко. Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.

Владислав Ножаров

* Използвани са метериали от документалния филм „Съвременното робство„ / Editor: Victor Leon Fuentes; „Истинските Неща в Живота” – Джордж Гарлин; Уикипедия;

= = =

Ако Вас Ви е грижа,  присъединете се във фен страницата, където можете да се включите с мнение и коментар в публикуваните вече теми, както и да започнете тези които Ви вълнуват - ТУК.

Още материали от същия автор четете ТУК.
Авторът е блогър в blogspot.com

7 Коментара

  1. saiman казва:

    Прекрасно,много задълбочен анализ.Отдавна не бях попадал на нещо подобно..Трябва да се замислим върху човешките отношения,върху душите и морала си.Май наистина техниката ще улесни човека,но ще погуби душата му,а тя е най важна от всичко.

  2. Соня Емануилова казва:

    Моите адмирации, г-н Ножаров!!!
    Няма по (само)унищожително чувство от страха!
    „Истината не трябва да се разказва така, че да я разберат – в нея трябва да повярват! “

    „Не на площадите – а в нашите души
    Тя – Свободата – се изгражда и руши.
    По-съвършена от невинното ни детство,
    не се предава и приема Тя в наследство.
    На себе си прилича – и на любовта.
    По-неизменна и по-лична от кръвта“

    Христо Фотев „Книга за свободата“

  3. illa казва:

    Изглежда темата е като лайтмотив, който отвсякъде ме дебне…но ето го и проблема – „В днешен ден, нито една форма на бягство не е възможна.“
    За какво си говорим!? Как да се спасиш от „машината“, „системата“, „Фабриката.“
    Тук става дума за глобална, повсеместна и тотална хегемония на „Колективната безотговорност.“

    п.с. http://vbox7.com/play:d53cb12f – Стийв Кейл за България

    http://www.ted.com/talks/nigel_marsh_how_to_make_work_life_balance_work.html – Найджъл Марш говори за проблема с баланса между работата и живота

  4. radost казва:

    bravo vladi iznenadvam se 4e ima o6te xora kato teb ,da kazvat istinata bez da se straxyvam .

  5. Sofia казва:

    Едно размишление в което всеки може да намери себе си и се замисли

  6. ilian казва:

    По този повод докато се рових в нета ми попадна в полезрението този анализ (ако мога така да го нарека) на Die Initiative „Rosa Mundi“,Антропософия. Мисля, ще ви е интересно!
    Има един начин, по който еврото може да бъде спасено – да се накара Европейската централна банка да прави онова, заради което съществуват централните банки: да печата пари. Това е мнението на американския професор Майкъл Хъдсън, публикува го влиятелният германски вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung.

    За да разберем европейската финансова криза първо трябва да отчетем, че решенията, които се предлагат, са мечтата на всеки банкер – чувал с подаръци, който при един демократичен референдум няма да бъде одобрен. Но банковите стратези се научиха да прокарват плановете си, без те да трябва да се подлагат на демократично гласуване. Особено след като исландците на два пъти през 2010 и 2011 г. отхвърлиха капитулацията на правителството пред Великобритания и Холандия, които искаха да бъдат компенсирани за големите загуби на исландските банки. На гърците през есента на 2011 г. им беше отказан референдум и не им остана нищо друго, освен да излязат масово на улиците, за да демонстрират несъгласие с исканата от Европейската централна банка приватизация.

    Проблемът е, че Гърция не може да плаща дълговете си. Затова ЕЦБ предлага продажба на държавна собственост – земя, вода, пристанища – както и намаляване на пенсии и други социални придобивки. „Долните 99%“ естествено са възмутени, когато разбират, че „горните“ са вложили 45 млрд. евро само в швейцарски банки и така са отговорни за огромната част от бюджетния дефицит на страната. Разбира се, те са възмутени и от това, че редовият данъкоплатец трябва да поема задълженията на данъчните бегълци, и от това, че от времето на военната хунта в страната масово не се плащат данъци. Когато тройката от ЕЦБ, МВФ и Европейския съюз настоява населението да плаща за онова, което богатите си присвояват, докато заобикалят данъчните служби, това не е политически неутрално поведение. Тук се дават привилегии за нечестно придобито богатство.

    Полезните идиоти

    В един демократичен фискален режим биха увеличили прогресивния данък върху доходите и богатството и биха спрели данъчните измами – твърди професорът по икономика, който през 2006 г. предсказа избухването на кризата на ипотечния пазар в САЩ. От XIX век насам демократичните реформатори се опитват да освободят икономиките от разточителство, корупция и рентиерство, твърди той. Но тройката предписва едно регресивно данъчно облагане, което би могло да бъде приложено само тогава, когато правителството е в ръцете на „технократи“, които не са избирани от хората.

    Етикетът „технократи“ за администраторите на една толкова недемократична политика е циничен евфемизъм за финансови лобисти или финансови бюрократи, които в името на своите възложители действат като полезни идиоти. Тяхната идеология предвижда същия курс на икономии, с който потъналите в дългове страни от Третия свят между 1960 и 1980 г. бяха изстискани от Международния валутен фонд. Тогава бюрократите говореха за стабилизиране на платежния баланс, а в същото време отваряха пазарите и продаваха предприятията, които можеха да изнасят в чужбина, както и инфраструктурата, на чуждестранни собственици. Следствието беше, че засегнатите страни потъваха в още по-големи дългове към чуждестранните банки и към своите собствени олигарси.

    Лоши кредити

    Сега този път се предписва и на социалните демокрации в еврозоната. Заплатите трябва да бъдат намалени, жизненият стандарт да спадне и политическата власт да отиде в ръцете на технократите, които действат от името на големите банки и финансовите институции. Общественият сектор трябва да бъде приватизиран, трудовият пазар да бъде дерегулиран, а пенсиите, социалните помощи и здравните услуги да бъдат ограничени.

    Решението на всеки един от по-големите социални проблеми често създава – не винаги неумишлено – още по-големи проблеми. От гледна точка на финансовия сектор „решението“ на финансовата криза е в отхвърляне на постиженията на реформистите от последните сто години (както Джон Мейнард Кейнс през 1936 г. удачно го каза, в „евтаназията на пенсионерите“). Банковата система би следвало да служи на обществото, а не обратното. Но в момента финансовият сектор е започнал нова война – на пръв поглед не толкова кървава, но със същите цели като викингските набези преди повече от хиляда години или поведението на европейските колониални сили, които си присвояваха земята, подземните богатства, инфраструктурата и други апетитни източници на приходи. Става дума за същото, което направи Вилхелм Завоевателят след 1066 г., като нареди да се изготви „Книгата на съдния ден“ – модел за политиката на ЕЦБ и МВФ днес.

    Това, че добавената стойност от икономиката тече в джобовете на банкерите, представлява обръщане с главата надолу на традиционните ценностни представи на повечето европейци. Този, който се заема с прокарване на икономии, свиване на социални услуги, приватизиране на държавната собственост, либерализиране на трудовия пазар, намаляване на пенсии и заплати, трябва да каже на народа, че алтернатива няма. Твърди се, че икономиката ще се срине без един печеливш /и хищен, както винаги/ банков сектор, тъй като загубите на банките заради лоши кредити и рискови сделки ще доведат до фалит на цялата финансова система. Нямало да помогне държавен надзор или по-стриктна фискална политика – контролът трябвало да се остави на лобистите, за да не остават те под дъжда със своите прекомерни финансови претенции.

    Банките искат да им се изплаща под формата на лихви добавената стойност в икономиката, а не добавената стойност да се използва за повишаване на жизнения стандарт, за държавни разходи или пък за инвестиции. Изследователска и развойна дейност – това трае твърде дълго. Финансовият свят мисли в по-кратки времеви периоди. Този начин на мислене е антипродуктивен, но ни се дава като истина от последна инстанция. Алтернативата – държавна намеса на „свободния пазар“ чрез регулиране и прогресивни данъци – ни водела към робство.

    Задлъжнелият народ

    Разбира се, има алтернатива. Тя е онова, което европейската цивилизация се опитваше да прави от Средновековието през Просвещението и върховете на класическата политическа икономия: една икономика без печалби, идващи от самото богатство; свободна от частни интереси и от привилегии за извличане на „ренти“. В противовес, свободният пазар в ръцете на неолибералите предлага цялата свобода, лихви, богатство и монополни цени на една данъчно облагодетелствана класа от рентиери.

    Рентиерите определят своето поведение като „създаване на богатство“. В икономическите училища се преподава как приватизаторите могат да теглят банкови кредити или да издават облигации и да използват като залог приходите от услугите от приватизираната инфраструктура. Идеята е тези приходи от приватизация да се разпределят като лихви за банките, а инвеститорите след това да получават доход от таксите за пътища и пристанища, ВиК и другите услуги. На правителствата се обяснява, че страната ще е по-добре в икономическо отношение, ако обсегът на публичната ръка бъде ограничен и държавните предприятия да бъдат продадени.

    Никога не е била толкова широка пропастта между привидната цел и действителния ефект. Освобождаването от данъци на приходите от лихви, както и на капиталовите печалби, намалява приходите на държавата и увеличава бюджетния дефицит. Приватизацията не води до ценова стабилност – фалшивата цел на ЕЦБ – а до повишаване на цените в ползването на инфраструктура, на жилищните пазари и при други насъщни сфери, както и при бизнеса, тъй като той среща много по-високи лихви и други разходи, както и чувствително по-високи заплати на мениджърите. Да се твърди, че тази практика е ефективна, може само по идеологически съображения.

    Няма техническа или икономическа необходимост европейските финансови мениджъри да подлагат на натиск толкова големи слоеве от населението. Но за банките има значителни шансове за печалба – а те оказват въздействие върху икономическата политика на ЕЦБ. От шестдесетте години бюджетните кризи са добра възможност за банки и инвеститори да настояват за контрола върху фискалната политика – данъчната тежест се прехвърля върху работника, а социалните разходи се намаляват – всичко в полза на чуждестранните инвеститори и финансистите. Тези печелят от мерките за икономии, които намаляват жизнения стандарт и съкращават социалните разходи. Една дългова криза дава възможност на местния финансов елит и на чуждестранните банки да вкарат в задължение останалата част от обществото – докато се възползват от привилегиите си на кредитор, за да си присвоят богатството и да вкарат населението в зависимост от поетите дългове.

    Тази война, която избухна в Европа, има не само икономически последици. Съществува опасност изпълнената с надежда история на последните 50 години да стигне до своя край и да настъпи нова епоха на поляризация, в която финансовата олигархия ще измести демократичните правителства и ще вкара цялото население в дългова зависимост. За да има тази стратегия успех, политическите и правните процеси, които биха могли да попречат на това, трябва да се осуетят. Политическата паника и анархия създават вакум, в който финансовата върхушка бързо нахлува и представя собствените си решения като безалтернативни, не на последно място с помощта на лъжливи примери от икономическата история. В случая с ЕЦБ – особено от германската история.

Напиши коментар


− 3 = 4