Минималните работни заплати в ЕС. Къде е България? Минимална заплата от 270 лева от 1 юли няма да има.

0

Източник: EUROSTAT / Minimum wage statistics

Map 1: Minimum wages in the EU, EFTA and candidate countries, January 2011, in EUR

Figure 1: Minimum wages in EU Member States, Croatia, Turkey and the USA, January 2011, in EUR

Фигура 1:

(показва минималните месечни нива на заплати в Евро.)

Вижда се, голямата разлика между България с най-ниската заплата от 123евро и Люксембург с най-високата – 1758евро. Двайсетте членки държави съпоставени с Хърватска, Турция и САЩ, са разделени на три групи, спрямо минималната работна заплата към 1 януари 2011.

Първата група включва единайсетте страни с най-ниска работна заплата, между 100 и 400 евро за месец: пъренец е България, продължава с Румъния, а после е Естония. Следват -  Унгария, Латвия, Словакия, Чешката Република, Полша, Хърватска и Турция.

Втората група обхваща пет държвави – членки на ЕС (Португалия, Малта, Словения, Испания, Гърция) и САЩ със средно ниво на месечна заплата около 550 евро и 950 евро.

Третата група включва шест държвави – членки на ЕС (Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Ирландия и Люксембург), където минималното заплащане на работна ръка за месец е над 1100 евро.

* С пълната информация, бихте могли да се запознаете в официалната страница на Евростат – ТУК.

* Свързани теми:

АКО НАМИРАТЕ ТОВА ЗА ВЯРНО И НЕ СТЕ СЪГЛАСНИ С ВОДЕНИТЕ РЕФОРМИ И УПРАВЛЕНИЕ, ТОГАВА:

Включете се в петицията! Дайте своя глас! Решете вие!

- – - -

Продължение на темата:

МИНИМАЛНАТА РАБОТНА ЗАПЛАТА

*Източник: Институт за Радикален Капитализъм „Атлас“

Глава ХIХ от „Икономиката в един урок“ на Хенри Хазлит, издателска къща МаК, София, 2009

Вече разгледахме някои вредни последици от опитите на държавата произволно да вдига цените на избрани стоки. Подобни вредни последици имат и опитите да се вдигнат заплатите чрез законовото въвеждане на минимална работна заплата. Това не бива да ни изненадва, доколкото заплатата всъщност е цена. От гледна точка на ясното икономическо мислене е жалко, че цената на работната сила е получила съвсем различно название от другите цени. Това пречи на повечето хора да осъзнаят, че тя се подчинява на същите принципи.

Има традиция за заплатите да се разсъждава толкова емоционално и политически пристрастно, че повечето обсъждания пренебрегват дори най-простите принципи. Хора, които никога не биха се съгласили с идеята за благоденствие посредством изкуствено вдигане на цени, хора, които първи биха изтъкнали вредата от нормативното въвеждане на минимални цени именно върху отраслите, на които то е предназначено да помогне, въпреки това подкрепят законите, постановяващи минимална заплата, и без колебание осъждат противниците на тези закони.

Трябва обаче да е ясно, че законът за минималната работна заплата е в най-добрия случай не много мощно оръжие за борба срещу възмутително ниските заплати, и че ползата, която може да донесе, ще бъде по-голяма от вредата, само ако целите му са скромни. Колкото законът е по-амбициозен, колкото повече работници се опитва да обхване и колкото повече се опитва да вдигне заплатите им, толкова по-вероятно е вредата от него да надхвърли ползата, ако изобщо има такава.

Например ако се прокара закон никой да не получава по-малко от 106 долара за 40-часова работна седмица, първият резултат ще бъде, че всеки, който според работодателите не струва 106 долара на седмица, просто няма да получи работа. Не можем да направим някого достоен за дадена заплата, като забраним със закон да му се плаща по-малко. По този начин просто му отнемаме сумата, която той би могъл да спечели със своите способности, и същевременно лишаваме обществото от макар и скромните му услуги. Накратко, заменяме ниската заплата с безработица. От всякаква гледна точка нанасяме вреда, която не се изкупва с никаква полза.

Единственото изключение е случаят, когато група работници получават заплати, по-ниски от пазарната стойност на труда им. Това би могло да се случи само в редки и необичайни обстоятелства или места, където конкурентният натиск не действа свободно и с пълна сила; но почти всички такива особени случаи биха могли да се уредят по синдикален път също толкова ефективно, при това много по-гъвкаво и с много по-малки възможни вреди.

Може да се прогнозира, че ако законът принуди даден отрасъл да плаща по-високи заплати, след това отрасълът може да поиска по-високи цени за продукта си, така че бремето на по-високите заплати просто да се прехвърли върху потребителите. Такова прехвърляне обаче не се осъществява гладко, нито е толкова лесно да се отървем от последиците от изкуственото покачване на заплатите. Не винаги е възможно да се вдигне цената на продукта: това може просто да насочи потребителите към паритетни вносни стоки или към някакви заместители. А ако все пак потребителите продължат да купуват продукта на отрасъла, в който заплатите са били повишени, по-високата цена ще ги накара да купуват по-малко количество. Следователно, докато някои работници в отрасъла могат да се облагодетелстват от по-високата заплата, други ще останат съвсем без работа. От друга страна, ако цената на продукта не се вдигне, маргиналните производители в отрасъла ще фалират, така че по друг начин ще се стигне отново до намалено производство и безработица.

Когато тези последици се изтъкнат, някои отвръщат: „Добре, ако наистина отрасълът „Х” не може да съществува другояче освен като плаща мизерни заплати, тогава нека минималната заплата го ликвидира”. Но това смело предложение пренебрегва действителността. Преди всичко то не отчита, че потребителите ще страдат от липсата на произвежданата стока. На второ място се забравя, че така работниците от този отрасъл ще бъдат обречени на безработица. И накрая, пренебрегва се фактът, че колкото и да са мизерни заплатите в отрасъла „Х”, те са се оказали най-добрият възможен избор за работниците в него, иначе те щяха да работят другаде. Следователно, ако отрасълът „Х” бъде ликвидиран от нормативната минимална заплата, бившите работници от него ще бъдат принудени да се насочат към други възможности, които някога са им се стрували по-непривлекателни. Освен това усилената от тях конкуренция за работни места ще свали заплатите, предлагани дори в тези алтернативни дейности. Минималната работна заплата ще увеличи безработицата.

Когато нормативно въведената минимална заплата причини безработица, ще се приеме програма за отпускане на помощи, която пък ще предизвика нов труден за решаване проблем. Да кажем, посредством минимално заплащане за 2.65 долара на час сме забранили да се работи по 40 часа на седмица за по-малко от 106 долара. Да предположим, че помощта за безработни е само 70 долара на седмица. Това означава, че сме забранили на някого да върши полезен труд срещу примерно 90 долара на седмица, за да го издържаме в безделие със 70 долара на седмица. Ние сме лишили обществото от неговите услуги. Лишили сме самия него от независимостта и самоуважението на човек, който се издържа сам (макар и на скромно равнище). Отнели сме му правото да се труди по свое желание. Същевременно сме го заставили да живее с по-малко от това, което би могъл да получи със собствени сили.

Последното твърдение е в сила дотогава, докато седмичната помощ за безработен е дори и с един цент под 106 долара. Но колкото по-голяма става помощта, толкова повече се влошава положението от друга гледна точка. Ако предложим 106 долара помощ, това значи, че за много хора работата и безделието ще бъдат еднакво добре платени. Нещо повече, каквато и да е помощта, стига се до положение всеки да работи само за разликата между своята заплата и помощта. Например ако помощта е 106 долара седмично, а на работниците се плаща 2.75 долара на час или 110 долара седмично, то всъщност от тяхна гледна точка им се предлага да работят само срещу 4 долара седмично, доколкото останалото могат да получат и без да вършат нищо.

Теоретично е възможно тези последици да бъдат избегнати, ако помощта се отпуска срещу полагане на обществено полезен труд; но така стигаме до други последици. Помощ срещу труд значи, че плащаме на подпомаганите повече, отколкото би им предложил пазарът за същия труд. Следователно само част от помощта се полага за усилията им; останалото е прикрито подаяние.

Не бива да забравяме обаче, че създадената от държавата работа е по необходимост неефективна, а обществената й полза е под въпрос. Държавата е принудена да измисля програми, които да включат най-неквалифицираните. Тя не може да обучава хората на дърводелство, строителство и т.н. от страх, че те ще се конкурират с вече обучените работници и ще се предизвика съпротивата на синдикатите. Без да го препоръчвам, може би вредата за всички ще е по-малка, ако държавата открито субсидира хората с много ниски заплати, оставяйки ги да вършат работата, която сами са си намерили. Това обаче би породило други политически главоболия.

Не е нужно да развиваме по-нататък това разсъждение, доколкото то би ни отклонило към засега неактуални въпроси. Но проблемите и последиците от помощите за безработни трябва да се имат наум, когато говорим за въвеждане на минимална заплата или за вдигане на вече фиксирания минимум .

Преди да завършим тази тема, може би трябва да спомена още един довод, с който понякога се защитава нормативното фиксиране на минимална заплата. Той е, че ако в даден отрасъл едно голямо дружество се радва на монопол, то няма защо да се бои от конкуренция и може да предлага заплати под пазарните. Това положение обаче е твърде малко вероятно. Такова „монополно” дружество при създаването си трябва да предложи високи заплати, за да привлече работна ръка от други отрасли. След това то теоретично може да не повишава заплатите със същата скорост като другите отрасли и така да плаща „под равнището”, полагащо се за този конкретен квалифициран труд. Но това би могло да се случи само ако въпросният отрасъл или дружество има проблеми или свива дейността си; ако преуспява и се разширява, той ще трябва да продължи да дава добри заплати, за да набира необходимата нова работна ръка.

Опитът ни показва, че именно големите дружества, които най-често биват обвинявани в монополизъм, плащат най-високи заплати и предлагат най-привлекателни условия на труд. Обикновено малките маргинални фирми, притиснати от силна конкуренция, предлагат най-ниските заплати. Но всеки работодател трябва да плаща достатъчно, за да не избягат работниците му при друг работодател.

Целта на тези разсъждения не е да се докаже, че няма начин да се повишават заплатите. Целта е само да се посочи, че очевидно лесният начин те да се повишат чрез правителствено решение е погрешен – и възможно най-лошият.

Вероятно тук е уместно да се отбележи, че разликата между мнозина реформатори и тези, които не приемат предложенията им, се състои не в по-голямото им човеколюбие, а в по-голямото им нетърпение. Въпросът не е дали искаме всички да имат колкото е възможно повече. Ако става дума за добронамерени хора, това може да се приеме за даденост. Истинският въпрос е за начините, по които трябва да го постигнем. Докато търсим отговор, не трябва нито за миг да забравяме няколко банални истини. Не можем да разпределяме повече богатство, отколкото е създадено. Не можем, освен за много кратък период, да плащаме на работната сила повече, отколкото тя произвежда.

Следователно най-добрият начин да се повишат заплатите е да се повиши производителността на труда. Това може да се постигне по много начини: чрез увеличаване на натрупването на капитал, т.е. чрез инвестиране в машините, използвани от работниците; чрез подобрения и нови изобретения; чрез по-успешно управление от страна на работодателите; чрез по-усърден и ефективен труд от страна на работниците; чрез по-добро образование и подготовка. Колкото повече произвежда отделният работник, толкова повече той увеличава богатството на цялото общество. Освен това, колкото повече той произвежда, толкова по-висока ще е стойността на труда му за потребителите и оттам за работодателите. А колкото повече струва работникът за работодателите, толкова повече ще му плащат. Реалните заплати се осигуряват от производство, а не от правителствени разпоредби.

Следователно държавата би трябвало не да налага на работодателите допълнителни тежки изисквания, а да насърчава техните печалби, разширяването на бизнеса им, инвестициите в нови и по-съвършени машини, които повишават производителността на работниците – накратко, да подкрепя натрупването на капитал, вместо да му се пречи. Това ще увеличи както заетостта, така и заплатите.

Превод:  Майя Маркова

= = =

Ако Вас Ви е грижа,  присъединете се във фен страницата, където можете да се включите с мнение и коментар в публикуваните вече теми, както и да започнете тези които Ви вълнуват - ТУК.

Още материали от същия автор четете ТУК.
Авторът е блогър в blogspot.com

Напиши коментар


2 + = 9